"Безценен дар" , приказка от Невена Дармонева

приказка

Безценен дар

от невена дармонева

Съдържание

Сръндак в беда

стр. 6

Вихрогон

стр. 1

Братя и сестра

стр. 2

спасителен полет

стр. 7

Израстъците

стр. 3

стр. 8

Изненада и ужас

Тежки вечери

стр.4

спасение

стр. 9

Безцен дар

10

стр. 10

Лятната буря

стр. 5

Невена Дармонева

В тучна долчинка, докосната от щедри слънчеви ласки, живееше малкото конче Вихрогон. То беше изключително игриво и пъргаво животинче. През цялия ден подскачаше енергично по любимата си полянка, стрелкаше се между бабуните с изключителна прецизност, цвилеше наволя, докато овладяваше стъпките на своя собствен конски танц. Жребчето имаше изключително здрави копита, изящна копринена грива и изящно оформена опашка. Вихрогон по всичко приличаше на останалитете кончета, но се отличаваше по едно единствено нещо - вечер от горната част на раменете му израстваха огромни крила, които блестяха както блести утринната роса.

Невена Дармонева

Вихрогон имаше по-голям брат, който се казваше Вихър и по-малка сестра, която се наричаше Буря. Без съмнение те бяха забележитени коне. Вихър създаваше вихрушка, щом хукнеше към близката горичка, а Буря предизвикваше възхищение дори и само, когато се изправеше гордо на задните си крака и размахаше макачливо предните. Младите коне обичаха да препускат заедно в галоп, но осъзнаваха, че техният брат Вихрогон е по-различен от тях. Когато в вечер се покажеха неговите бели крила, те им напомняха, че той е твърде странен. Чудеха се дали всъщност е техен собствен брат или се е появил отнякъде другаде. Понякога шумно спореха за това.

Невена Дармонева

- За какво са тези големи ветрила на гърба ти? - казваше закачливо Вихър на своя по-малък брат. - Прибери ги, пречкат ни се, докато правим вечерната ни разходка. - настояваше Буря. Вихрогон много се натъжаваше от тези закачки. Той се чувстваше отхвърлен и ненужен. Не знаеше защо и как се случва така. Знаеше само, че ако можеше да махне израстъците на гърба си, веднага щеше да го направи. Когато по-големият му брат напомняше, че прилича повече на птица, отколкото на истински кон, Вихрогон истински потъмняваше. Цветът на копринената му козината ставаше сив, а от тъмния фор надничаха изплашено нежни бели петънца.

Невена Дармонева

Малкото вихрогонче навеждаше срамежливо глава и опитваше се да прибере крилата си колкото може по-плътно към тялото си. Това изобщо не се получаваше. Тогава жребчето тромаво и мълчаливо се оттегляше към едно заветно място в края на сочната родна ливадка. Лягаше кротко на изсъхналата земя, овлажняваше почвата с няколко кристално чисти сълзи, които падаха от очите му като бисери. След това притихваше и чакаше изгрева на звездите. Само това можеше да внесе успокоение в душата му. Вечер Вихрогон мислеше много. Чудеше се защо се случва така. С какво е заслужил такава съдба? Сторил ли е някому зло?! Защо през деня всичко е наред, а вечер всичко се променя? Мислите му тежаха като огромен товар, който го затискаше. Вихрогон крееше под него. Сърцето му биеше учестено, а тялото му губеше силата си и беше невъзможно дори да се изправи.

Невена Дармонева

Една вечер луната не изгря, звездите не се показаха. Вихрогон стоеше умълчан и самотен в края на гората. Брат му и сестра му се бяха запилели някъде, както винаги - неразделни. Вихрогон разпери белите си крила. Чудеше се какво да ги прави. Те му бяха така излишни, както излишни му бяха вечерните часове на уединение. Изведнъж небето притъмня. Стана толкова тъмно, колкото тъмни бяха мислите на жребчето. От небесата започнаха да се сипят огромни сълзи. Зафуча страшен вятър. Затрещяха светкавици. Отнякъде се чуваше жално блеене. То ставаше все по-настойчиво и Вихрогон чу ясно тревожните думи: “Помощ! В опасност съм!”. Някой викаше за помощ! Вихрогон никак не можеше да остане безразличен. Той се изправи и тръгна към мястото, за да дири пострадалия.

Невена Дармонева

Щом приближи мястото, Вихрогон осъзна - викът за помощ идваше някъде отвисоко, сякаш от небето. Вихрогон застана в подножието на страховития Торлук в Родопите - огромна, острозъба и опасна скала, която се извисяваше като остър меч нагоре във бездънните висини и пронизваше мрачното небе. Светкавиците заплашително осветяваха върха на скалното чудовище. Там, приклещено между два каменни зъба, се открояваше крехкото телце на малък сръндак. Той се беше загубил и зовеше своята майка на помощ. Страхуваше се дори да помръдне, защото дъждът шибаше яростно скалата. От водата се образуваха ручеи, които се спускаха стремително към бездната и отнасяха всичко със себе си. Сръндакът започна да издава хриплив звук, който отекна в сърцето на всички кончета в околността. Под скалата бяха дошли и Вихър, и Буря. Погледнаха нагоре и се ужасиха. Стори им се, че там горе не стои сръндак, а самите те.

Невена Дармонева

Страх скова душите на всички. Заедно със светкавиците се чуваха и ударите на техните изплашени сърца. Искаха да помогнат, но как? Всички диви коне знаеха да избягват Торлука. Бяха се научили да правят това още ранна конска възраст. Скалата бе място, непристъпно за коне. Това беше място забранено за тях. Дори алпинистите избягваха да се катерят там. Вихрогон разпери криле. Вятърът духаше в тях и те трептяха като платна на кораб, който стремително цепеше небесната шир. Кончето се отпусна, довери се на този подем. Копитата му се отделиха от земята и той се издигна леко нагоре като птица, която винаги е знаела как да лети.

Невена Дармонева

- Братко, къде тръгна, спри! - изцвили тревожно Вихър. - Ах, вятърът го отвя! - заплака Буря. Но Вихрогон не се тревожеше. Той почувства увереност в себе си. Бурята не го плашеше. Той беше уверен, че тя му помага да разбере своята същност. Тласкаше го нагоре, а той разтворил широко крилата си се издигаше уверено към непристъпните остриета на скалата. Отдолу неговият брат и сестра гледаха с широко отворени очи, в които можеше да се прочете ужас, но и изненада. Те не разбираха случващото се. Бяха шокирани не само от съдбата на бедстващото горе животно, но и от внезапното издигане на техния собствен брат Вихрогон към небето.

Невена Дармонева

Когато се издигна високо нагоре и най-сетне успя да достигне сръндака, Вихрогон се усмихна и каза: - Спокойно, това е само една лятна буря, по-слаба и от сестра ми Буря! Скоро ще се укроти и ще се смеем, ще видиш! Сърнето трепереше от студ и страх. Гледаше очите на своя спасител и чувстваше, че може да му вярва. - Хайде, скачай на гърба ми и да се махаме оттук! - рече Вихрогон. Сръндакът отскочи леко, но се заклати върху гърба на кончето. Вихрогон разпери огромните си, сякаш още пораснали криле, за да защити от пропадане в бездната своя пътник. След това жребчето се спусна плавно надолу към поляната. Вятърът веднага се укроти. Кацнаха леко. Когато копитцата на Вихрогон докоснаха пръстта, бурята отмина така внезапно, както беше връхлетяла.

Невена Дармонева

Щом кацнаха, сръндакът отскочи смело. Приземи до Вихрогон. Изправи се пред него и го подуши. - Благодаря ти, без теб аз бях загубен! - каза сръндакът. - Няма за какво! Чрез теб аз се открих! Наистина се радвам, че имам крила! - отговори Вихрогон. Дотичаха Вихър и Буря. Очите им блестяха от радост, а сърцата им биеха от гордост - техният брат беше спасил някой, който беше напълно загубен! - Братче, ти си най-красивата птица, която някога съм познавала! - каза Буря. - Твоите крила са дар от природата! Имаш ги, за да ти служат! - каза Вихър. Вихрогон се усмихна и за първи път се почувства щастлив, че притежава нещо, което никой друг кон няма - криле, способни да го отведат високо, в небесата.

Невена Дармонева

Безценен дар

Приказка от Невена Дармонева

В приказката се разказва за едно игриво конче, което по рождение се отличава от останалите коне. Жребчето страда и се чувства уязвимо в своята уникалност. Животът му предоставя възможност не само да приеме и цени своята уникалност, но и да се гордее с своето различие. Жребчето осъзнава, че именно различията дават нещо ново и ценно на света.

Всички права са запазени.